walking in my shoes

2008-12-23T19:14:00.005+02:00

Красиво прекарване на празниците на всички вас.
Съжалявам за дългите си отсъствия от тук и въобще.
:)
Ушмихвайте се

до една калинка

2008-10-21T17:57:00.002+02:00

От няколко седмици се каня да напиша едно обещано и дълго писмо на едно мило същество, което замина преди няколко месеца и ще се върне след още няколко, лошото е, че броят на вторите е повече от този на първите. Така че това е писмото до теб, Дребен.
Бих казала, че хубавото е, че времето минава бързо и скоро ще се видим на живо ...само дето мисълта за движението на времето ме отвращава през последните седмици и може би месеци. Защото знам, че промяната е огън и ако не горя, то гния, но все пак не искам да горя, защото има опасност да угасна. Мислите ми са изтъкани от страхове и обични аромати, събужданията ми са еднакви, защото една единствена красива сутрин преобрази всички следващи в себе си, с уханието си ги омая, с топлината си ги стопли. Пътят до училище - ядене на шоколадови бонбони; профилът -едно от най-хубавото събитие през учебната седмица. Едно голямо разочарование - подобряване на рекорда за задържал се треньор по волейбол - 1 ден само, една тренировка и после - дим. И сега сме никъде, нямаме тренировки, а на мен ми се играе болезнено много, понякога - защото искам да науча нови неща в играта, друг път - заради красотата на движенията и желанието да правя нещо, което наистина мога...но най-често защото просто това е единственото нещо, което съм започвала и не съм прекъснала още толкова време, и ми е навик, какъвто са бисквитите за бисквитеното чудовище. Сутрин закусвам с един бисквити, на обяд обядвам с други. сутрешните са по-какаови. Часовете по физическо са едно непрекъснато хвърляне на лоши погледи към Джалева, която миналата седвица пося фурор с едно уникално яке на зелени, син, оранжеви, червени, жълти триъгълничета(!) . Днес Вачков ни разказваше за борбите на жените за права, в мастност за правото да гласуват и как на някакво съвещание някакъв министър се изказал против това жените да имат такива права, защото тяхна работа все пак била да готвят, да перат и да гледат дечица,а една от организаторките на протестите станала и след като хубаво гонапсувала и тръгнала да го бие му казала "Ако ми бяхте мъж, щях да ви сипя отрова в чашата, толкова сте отвратителен" а министърът й отговорил "Госпожо, ако ми бяхте жена, щях да я изпия!". Стаси още не е влизала на нито един час по физическо, всъщност влизаме по три момичета от двата класа общо, последният път пък нямаше сред момчетата нито едно момче от ц клас и нито едно момиче от б клас сред нас. Таблото в класната ни стая е килнато, защото се държи само на един пирон и изглежда така, сякаш през стаята е минал вихър някакъв (почти падналите пердета сочат за същото), но въпреки това си е уютно в този творчески хаос, когато изгрее слъце и стаята става оранжева заради светлината, която минава през споменатите пердета. Вчера се подпали тоалетната на 10-ти клас, но ние нямаме участие в това.
Отивам сега да поуча малко по философия, че утре ще има да творим красоти в часа, а резултатите, усещам, не ще бъдат много хубави.
Липсваш
...
..
.

Love generation

2008-09-21T18:15:00.003+02:00

Калинките продължават да ми обсаждат стаята, а над леглото ми кръжат комари и кошмари.
Тази стая вече за нищо не става, превърнала се е в някаква развалина, ама то и сред руини не е лошо :)
Мотото тези дни [ше мрем, човече], сътворено рано сутрин, когато с брат ми висим на балкона.
Най-хубавото нещо тези дни е това, че се сетих за пощенския плик от Ставрос и малко след като прочетох отново съдържанието му и ми стана едно красиво и лятно и приятелско, за което ви благодаря на всички и най-вече на 1-ви и 7-ми апартамент...където парадоксът беше, че 7-ми беше на първия етаж, а 1-ви - на втория...:/
Парализирам се чрез някакви все весели песновки от рода на тази в заглавието, танцувам като идиот със слушалки на главата, ама е полезно, казват и се усмихвам на тавана с калинките и се опитвам да я запазя тази усмивка, за да ти я покажа и на теб :)

da dumla dumla da...made in romania (sun)

2008-09-12T15:46:00.007+02:00

Начолото на септември се подиграва на повечето от нас, повечето- без да сме му дали повод за това, или поне така си мислим.
Последната публикация гледам е от юли
вече някак забравих какво съм си мислила точно тогава, въпреки че още мога да си представя уханието на онези дни, толкова еднакви и едновременно с това красиви поради еднаквостта си, в която всяко нещо по-различно, колкото и малко да е то се превръщаше в момент, който сега ми помага все пак да подредя миналите дни по някаква система без да ги слея в едно прекрасно цяло. миналите дни преди заминаването за Ставрос, което беше още по тъмно и някак тъмно само по себе си, всеки си носеше в куфара своите си мисли, своите си грижи, от които не можеше да се отърве въпреки фрапето, и въпреки гробищата и вкусните сладоледи и кофите за боклук, и мизерната дискотека, където дори не беше нужно да викаме, за да се чуваме (!), и дългите разговори в апартамент 1 и прекрасните същества, които го населяваха.
Куфарите ни останаха на пода на стаята, така и не ги сбутахме някъде (може би само Маги го напарви) и така тегавостта си остана пръсната из цялата стая. важното беше, че я преборвахме, когато се заслушвахме вечер в шума на вълните и заривахме пръсти в студения вече пясък, който беше навсякъде по дрехите ни и в косите ни (на някои беше и в ушите), заедно със солта, от която морето блестеше рано сутрин.

Днес облаците ми се усмихват, надявам се най-после да вали, както вали напоследък в сънищата ми. Сега си свалям някаква анимация, която да ми запълни времето до момента, в който ще изляза и ще се почувствам далеч по-щастлива, отколкото през последните две седмици...не че бяха лоши, просто нещо липсваше, някои дни по-силно от други, но така или иначе белязваше всички. Косата ми се промени, сега носи само вплетена между кичурите една мисъл красива. :)

2008-07-19T21:04:00.003+03:00

Вчера замръзнах от студ.
Лежах под две завивки и се тресях от студ.
Защото не всичко винаги върви добре и понякога злоупотребяваме с мълчанието, унасяме се в него, а всъщност перфектно знаем какво си мисли другия, само дето зейва още по-огромна пропаст от самия факт, че това нещо не иска да бъде изговорено.
Мозъкът ми сигурно прилича на порция спагети, искам болката в главата да мине, за да мога отново да се радвам както преди около месец.
Преди по-малко от месец с перфектинте разходки малко след като слънцето е залязло. :)
Развивам сънуването в будно състояние.
Боря се с едни думи по руски.
И в последната седмица почти през цялото време ми е притеснено.
От нищо и от всичко едновременно...

лилаво

2008-06-21T22:14:00.003+03:00

След около ден и малко ще видя отново треньорката си. Раната на дясното коляно вече започва съвсем да заприличва на белег, което е някак си хубаво, ще ми напомня за прекрасните месеци от тази година, когато за първи път осъзнах колко е хубаво да се занимаваш с нещо, което наистина умееш. А това, че го умееш те прави щастлив независимо от непоносимите болки в кръста и белезите по краката :) Всъщност тези белези си ги обичам, особено този последния. И ужасно много ще се радвам ако сме успели всички ние да накараме треньорката да ни хареса, за да се върне и другата година отново да ни бъде тренер. Дори и това да не стане пак ще я виждаме в НСА, където е студентка, и където организира мачовете ни. Пак ще ни гледа как играем, само че вече три пъти годишн, а не два пъти седмично, и този път няма да има право да ни говори разни неща в тайм аутовете. Затова си я искаме. За да може да ни говори в тайм аутовете и да й гледаме обиците с лилавите пеперуди всеки сряда и петък. :)
Така без тренировки се чувствам незавършена. И то доста. Затова толкова често мрънкам на тази тема.
Иначе щастливствам. И се чувствам щастлива от това!
Вече започна да става като по време на ваканция. Всъщност отиването до училище е един вид разхождане без особена учебна цел, пък и така е по-добре.
Сутрините започват да се забавят все повече и да забавят и мен...вече рядко се случва да не закъснея за първи час ( а още по-често се случва въобще да не вляза на такъв). След около седмица всички ще се пръснат нанякъде.
Ужасява ме мисълта за ритуалното почистване на бюрото след края на учебната година, за да махна оттам всички учебници, книги и тетрадки, които вече няма да ми трябват. Ужасявам се, ч правя това за предпоследен път, пък ме стряска и мисълта колко още хартийки ще открия между учебниците и тетрадките, хартийки от преди Истанбул...и написаното върху тях. Че ще трябва да ми напомнят за онази другата, която ги е писала и която слава богу сега само леко прозира през мен от време на време.

Сънувам извивки тихи на усмивки.

И уханието на липа също.

what's the difference

2008-06-12T19:13:00.001+03:00

Истината е, че ужасно ме е страх.
А може би най-много от всичко го мразя това състояние.
Заради него вечер се прибирам по ултра-късия-път между блоковете, за да си преодолея страха от дългата тъмна пътека, която на всичкото отгоре не е и равна. И се възгордявам, но само мъничко, когато успешно стигна до входа и виждам, че всъщност нищо не ми се е случило.
Навън вали най-красивият дъжд, а тези дни много дъжд се изля...
...

what's the difference between me and you?

...

Тези дни си мисля предимно едно – може би все пак Е съвсем правилно да се хващаш за доброто във всеки човек и да се надяваш заради него, да се абстрахираш от другото и да гледаш само хубавото.

...

Сега ме е страх от нови промени.

....

That's the difference

или пък сбърках нещо?

2008-04-29T22:17:00.003+03:00

Тези дни си мисля предимно едно - може би все пак не е съвсем правилно да се хващаш за доброто във вески човек и да се надяваш заради него, да се абстрахираш от другото и да гледаш само хубавото. Преди ми звучеше прекрасно - така излиза, че всеки е добър с теб и ти му отвръщаш със същото. И този метод действаше отлично.
Докато за поред (вече безброен) път не се разочароваш от един и същ човек, иначе той много добър към теб и ти към него.
Просто на всички им е омръзнало да се съобразяват с другите.
Може би така е по-лесно, а може би така е и по-добре, и саможивуркането те прави повече щастлив...или поне по-често.
Мен ме хвърли в блато.
Без да съм готова.
След три дни заминаваме за Истанбул. Толкова дълго говорехме за това пътуване все едно е на една ръка разстояние...а сега, когато вече наиситна е, имам чувството, че е толкова далечно, толкова неистинско, неусетно.
След три дни заминаваме, а аз дори не знам какво ще заварим после тук и дали въобще ще искам да се връщам при същите хора, останали.
Останали с необичащите си мисли за мен, с изтъкраните си мисли за малкото думи, които са чули да казвам...Екранът на мобилния ми се присмива вески път, когато го погледна с надеждата някой да ми е писал. Какво пък. Безвремие.

"Бесен съм и ти си може би, че всичко винаги от нищо нещо..."

краят на моята зима

2008-03-31T16:39:00.002+02:00

Онази сутрин беше ужасно студена, но не успя да посиви мислите ми, защото вървях до един на слънцето син и си говорихме как докато пресичаме някой неизтрезнял велосипедист ще сгази палците на краката ни и ще сложи край на нашата малка разходка през цяла София в 7 сутринта. И се чудехеме тогава кой ли ще ни дойде на свиждане. Уж щяхме да чакаме трамвая, но така или иначе го изпреварихме, защото вървяхме бързо, за да не усещаме неистинския хлад, мокрещ ни като дъжд от уморените от сън облаци, сън, до който ние самите не се бяхме докоснали, затворени между малките стени на една още по-малка кухня и заети с малките си усмивки и искреността си. Смяхме се на думата "тероризатор", което, извадено от контекста на миналия ден, изглеждаше малоумно. Миналата вечер всички хора ме гледаха някак странно, сякаш всички бяха кучета надушили вечеря, само че в случая вечерята беше моето невероятно щастие. И как нямаше да го усетят като дори паветата, по които стъпвах, го усещаха само от допира с калните ми ботуши. Миналата вечер с шоколадовата торта.
И след това мислите ми посивяха.
Но не от студенината на ранния час, нито от треперещите пръсти на вятъра, които си играеха с косата ми. А защото синът на слънцето беше в друга посока и едночасовата ни разходка се сгърчи между стрелките на часовниците ни. Часовниците, които нямахме.
И докато чаках едно друго дете на слънцето, родено под знака на овен, сякаш за първи път от доста време успявах да видя истински хората, които минаваха и преминаваха. докато чаках. До стълба с водното конче. А аз чаках толкова дълго, че накрая хората около мен преди да ме задминат успяваха да видят. Че не съм съвсем щастлива. Явно и това изглеждаше като вечеря за тях, да се нахранят с кадрите в очите ми, да изпият мириса на леко разочарование, останал под ноктите и по клепачите като някаква мръсотия. В този момент косата ми започна да расте страшно бързо, след няколко минути спря. Някакъв човек носеше малкия си дечко на конче и тичаше да хване трамвая докато очите на детето се радваха на мартениците по сергиите.
И когато спрях да чакам потънах в ръцете на слънцето.
А то ме изгори и от върховете на пръстите ми, които дотогава бяха мечтали, покапа сол.

новото ми име е жожо

2008-03-15T19:37:00.000+02:00

Представям си катастрофа, каквато и да била, някакъв напълно нелеп и глупав инцидент.

Понякога единственият ми начин да преценя точно колко много обичам хората, които обичам.

Някои от вас, които четете това, ако въобще някой реши да го прочете, не сте от тях, но няма как да знаете точно, нали?

Не, не съм имала лош ден, отдавна вече не знам какво точно е лош ден, защото почти всички са едни и същи, така че голяма разлика няма. Днес вятърът обичаше косата ми. Приближавам се с малки стъпки до болестта в мислите си. Кръстът вече ме боли дори когато ходя. Вчера учехме как да се приземяваме, което беше изключителон интересно, само дето доведе до гадни насинявания къде ли не. На Ваня любимата й част от играта е защитата, защото била най-важна. И новото ни мото – живот без кълбета!Следвам препоръките на Тодор, който днес има имен ден, честит! В понеделник отново ще мирише на боя. При това положение как да останеш на всички часове?

Някои от вас, които четете това, ако въобще някой реши да го прочете, няма да разберат нищо от написаното, но какво от това.

Във волейбола не винаги се атакува. Трябва да си прецениш крачките, височината на топката и най-важното – уменията на човека, който ти прави блокада, ако такава има. Спрямо него решаваш дали да атакуваш или просто да пуснеш топката, така че да го изненадаш.

Играя защита срещу мислите си.

ГолямотоНеСпане и последиците от него

2008-03-05T20:56:00.001+02:00

:))

2008-02-27T17:39:00.000+02:00

Черпакът е музиката на сферите!!!

all that she wants

2008-02-26T17:59:00.002+02:00

Слушам Ace of Base и се самоубеждавам, че няма нужда да чета Ботев точно сега, когато навън е толкова прекрасно пролетно, и ме очаква един такъв прекрасен четвъртък, сигурно най-хубавият четвъртък от много време насам ще бъде. И се опитвам да изтрия някак яростите на днешния ден, както и на предишния...всъщност на последния един месец. Вече когато се усетя, че просто искам в продължение на неопределено време да играя волейбол, може би докато не се разглобя тотално ( защото разглобяването вече е налично - щракащият ми глезен и пукащият кръст...мухаха) , в съзнанието ми се задействат някакви червени светлини като при някаква авария, които би трябвало да съобщават, че нещо не е както наред и че просто се опитвам да си го изкарам на нещо. А защо всичко това ме е е прегърнало така здраво не зная, но вече се стряскам от реплики от типа "Какво ти става напоследък?" и някак си искам да изчистя всичко от декември насам. О, свещен декември!
Днес в час по физическо се сетих за спортния празник миналата година и как с другите момичета тернирахме за вратари заради футбулната среща, която ни предстоеше. Сетих се като видях бора до оградата, който играеше ролята на едната греда. Страшно забавно и щастливо беше това изживяване, чак ми стана едно влюбено само като си спомних. А сега отмного мрънкане забравяме да си създаваме такива дребни щастливости.
А сутрините вече са красиви и приветливи, още със следи от сини сънища.

...

2008-02-14T18:23:00.002+02:00

Обикновено, след като не съм писала отдавна, има много неща, които ми се въртят из главата и които помещават съдържанието си в такива едни публикации.
А сега е по-различно.
Може би цялата ми енергия са я изяли сънищата, които от една седмица насам упорито се стремят да ме откажат от заспиването изобщо. Представям си как след време въобще ще престана да спя, защото всеки път, когато сънувам се изчерпвам и всичко, с което се срещам в тези сънувания ме разяжда отвътре през сутрини и дните, в които сутрините се превръщат, и ме стряскат всеки път, когато се сетя за тях. Така от два дни вече се плаша от дланите си. И от косата си.
А иначе как се случват нещата напоследък...ядосвам се на различни хора, заради които онова, което най-много желая да стане качествено, пропада тотално, забавлявам се на други хора, с които вече се поздравяваме, но също така имам чувството, че това е отново временно. Просто на човек когато му се случат няколко неща по един и същи начин и вече на десетия път някак му прищраква как ще се развият събитията. Слушам песни, които се въртяха из главицата ми през цялото лято, но продължавам да си се чувствам зимна.
Пълен хаос
съм
.

Ч.Р.Д.

2008-02-11T21:21:00.000+02:00

Честит рожден ден на милото Ене!
Обичаме те! :)

Tiesto - In my memory

2008-01-28T17:05:00.000+02:00

Какво да помня, след като вече втора седмица всички сме призрачни и недоспали, и тръшкащи се, и успокояващи, и успокоявани за всякакви дребни и още по-дребни нещастности. И някакви тестове на чиновете пред нас, всяка седмица различни, но с еднакъв резултат накрая. Не съвсем какъвто го искаме.
Да помня как лежахме с Пилето на пейката в съблекалнята цял час, говорейки си за непознати и малко познати хора.Или как часове след това подреждахме на стъклената маса в едно кафене шест стотинки по една все едно са волейболни играчи...и което ни натъжи. Някакви си стотинки и то по една. Говорихме си за миналата година и колко нещата бяха по-различни и как винаги сме се стремели да печелим в тази игра и как почти никога не ни се получаваше...а сега шансовете ни са още по-малки...защото стотинките по една вече не са същите; някои от тях излязоха от обръщение. Двете чаши с портокалов сок се натъжават заедно с нас. Съвсем обикновен петък, но някак фалшив, един такъв неусетен и неусещащ, неусещащ как ни натъжава. А може би и ние натъжаваме него.
Дръж се, дружина, остана още малко нервосване покрай края на срока...
След това започва нов В) :)

R.I.P.

2008-01-23T19:57:00.000+02:00

Първото нещо, което майка ми ми каза днес когато се прибрах от тренировка, беше, че Хийт Леджър е умрял.
Странно е, как е възможно човек да се жегва заради друг човек, когото нито познава, нито се е докосвал до него.
Но може би фактът, че първият човек е прекарвал всяка сутрин в продължение на седмици в гледане на "Knight's tale" сигурно донякъде обяснява нещата.
Но да видиш по телевизията един пакет, който представлява тялото на въпросния рицар...
Рицар, прекалил с дрогата, или по-скоро тя прекалила с него.
И най-парадоксалното е, че последанта му роля е във филм за Батман...и играе Жокера...Онзи с нагримираното лице и широко разтеглената усмивка.
Една маска, която се е опитал да убие и в този си опит е умрял самият той.
И денят стана тъжен, въпреки двата часа, в които просто си говорихме с учителите, и въпреки големите порции смях по всевъзможни поводи.

приятел в гръцки се познава!

2008-01-21T20:10:00.000+02:00

Предполага се, че трябва да уча за класнато по гръцки. Но вместо това рисувам разни пирятели, вдъхновена от днешния час по информатика, когато при липсата на интернет рисуването на другарчето с Paint изглеждаше най-разумното действие...пък и резултатите бяха неочаквано забавни. А през следващия половин час обещах на Енето да я нарисувам, така че ето го обещанието и още две, прибавени към него. :)

Pare Pare

2008-01-14T20:45:00.000+02:00

Уникалните хора имат нужда да им се случват уникални неща. Не че ако престанат да им се случват такива ще загубят уникалността си. Напротив. Ще прибавят още нещо уникално към себе си - уникална самота, или самотна уникалност, както ви звучи по-добре...
За такива неща си говорехме в понеделник, когато възстановихме традицията да превръщаме пъривя ден в почивен и да изпиваме топлината му със студените си ръце.
И снегът, който ни върна месец назад, още преди да станем други, едни по-уверени, други по-тъжни, снегът затрупа суетата ни. И самотата ни.
Иначе тези дни си мисля за много малко неща, но си мисля с пълна сила за тях, после мислите ми се изтъркват и почват да ми звучат смешно, като някой много любим филм, който си гледал десетки пъти и гледайки го си способен да изговаряш фразите вместо героите, филм, който на шейсет и седмия път вече започва да изглежда като някаква пародия, просто защото си го гледал прекалено много пъти. Е това ги сполетя мислите ми. И сега само си повтарям и до някаква степен се самоизвинявам за наивността си с мъдростта, че когато човек иска нещо много, много силно, то непременно се случва.
И благодаря от името на тЦък клас на господин Евтимов за днешния невероятен час на класа и за невероятния смях, който ни сполетя по време на него. :)

нямаш име...също като мен

2008-01-05T20:12:00.000+02:00

И какво, искаш ли да избягаш сега?
Разбира се, че искаш. Всички искат.
Защото мислите ми не означават нищо в неосветената кухня, там до масата, от която падат празни стъклени бутилки когато някой размаха ръце възторжено.
Това е хубаво, да забравиш кой си и да се отпуснеш, защото знаеш, че хората срещу теб не очакват нищо, а не очакват нищо просто защото не се интересуват.
...

Сънувах теб и мен и една червена чаша между нас. И аромат на кафе.

После разбрах, че ти всъщност не си ти, а е някой непознат.
Поне така беше в началото. После непознатият станах аз.
И ми се стори страшно лесно да бъда непозната за теб.

Защото бях непозната и за себе си.

...

И Вече няма да ги имаш

Минутите на сънищата мои

В които да се вплиташ

и да ме губиш в мислите

и да ме връщаш

когато аз не искам

да отстъпвам

не искам

твоите промени

да бъдат мои

и ето

ти си тръгна

изведнъж

Sounds like a Melody

2007-12-29T17:48:00.000+02:00

Това й се случи една сутрин.
Сутрин, която въобще не приличаше на такава.
Защото беше плетеница от цигарен дим и умора, от студът и тъмнината на отиващата си нощ.
И защото в тялото на М. живееше една Друга и нейното наличие болеше, пареше като нажежен метал върху кожата на новородено.
М. не знаеше как изглежда Другата, нямаше начин да разбере какви са цветовете на косата и очите й, дали е по-красива от нея (мисълта за което сигурно би я подразнила, ако имаше въобще вероятност да е истина), защото всеки път, когато поглеждаше в огледалото, виждаше себе си, Другата се беше скрила някъде в петите й и не смееше да се покаже.
И когато М. вървеше по улицата Другата вървеше до нея.

и така докато светът не остарее от описания...
...

Почти като шизофрения, само че по-зле.
Защото ти се иска да вярваш, че си напълно нормален.
:)

...............................................

2007-12-20T15:33:00.000+02:00

Докато шиех паяка за Сабрина, който малко по-късно опаковах като бонбон и го оставих при останалите подаръци за утре, станах страшно мъничка, започнах да се смалявам и имах чувството, че ако така продължавам ще падна между фугите на паркета... Преди време обяснявах на един човек зодия близнаци как аз почти никога не се ядосвам и съм изключително спокоен човек. Ако днес този човек седеше до мен докато шиех паяка, щеше да ми се присмее. Защото вените ми пареха под кожата и имах чувството, че ще се разпадна на парченца, от безпомощност, от яд, от разочарование. Защото най-после осъзнах истинския смисъл на онова нещо, което постоянно повтарям като шега, че с брат ми сме близнаци... защото се почувствах него и това, че някой тъпче върху добрия му характер също го почувствах върху себе си. И намразих паяка. Само защото докато го шиех бях смалена, почти никаква, ако майка ми беше влязла в стаята сигурно нямаше да ме види, толкова бях сгърчена, все едно някой ме е обол с игла и някак през малката дупчица е изтекла цялата ми кръв и чувствата ми заедно с нея. И пожелах където и да се намира сега той, да изтичма до него без да си взимам шала, ръкавиците и шапката, без дори ботушите си да обувам, да изтичам боса по снега до него и да стана него, да има двама той, защото той е по-добрият близнак от двама ни. И за да може всичко негативно да го поема аз, т.е. едното него, а дургото да си остане цяло.

HUG

2007-12-18T17:08:00.000+02:00

Когато вече не си толкова мъничко човече с по-голяма сила усещаш детските моменти, които ти се случват. Като войната със снежни топки - всички срещу един, когато заблатеният Връх Манчо се превръща в някакво бяло поле, ледена пързалка за радостта ни. Белотата поглъща тишината и я разгражда в снежинките си. Деца сме там в белотата на мислите си.
И рачешките истории за Пилето на масичките пред Макдоналдс.
И имунизацията, която не си личи на ръката ми и най-вероятно ще има хацване в рамото...Повторно.
И хората, които отивад да ядат суши докато ние се връщаме с подаръци към метрото.

Чакам ви в петък сутрин на закуска с гофрети и кафе :)

freelove

2007-12-09T21:38:00.000+02:00

Липсата ти пари в очите ми.
Само днес.
Може би защото в предишните "днес" те е имало.
А сега е различно. Дори мъглата навън е друга и неделята не прилича много на неделя. И нещо въобще не ме интересува какво ще става през седмицата...защото теб те няма сега.
Ядосвам се, когато виждам липсата ти вплетена с останалите липси, все едно ми се подиграва и ме прави пясъчна...пясъчна, защото мислите ми започват да се ронят заедно с безчувствеността ми. И ставам друга.
Различната мъгла се блъска в прозорците, удря заедно с ударите на сърцето ми, оставя дъха си да рисува по стъклото, да рисува приказки, иска да влезе, да влезе и да ме изпие. Да пресуши онова, което пари в очите ми.
Може би защото в предишните "днес" те е имало.
Затова само днес.
И после разбрах за липсата ти.
Само днес.
Липсата ти съм аз.

честит празник

2007-12-08T07:38:00.000+02:00

Тя просто лежеше в леглото си и посрещаше смъртта на деня.
Мъглата навън беше толкова далече от нея и все пак се пропиваше в мислите й.
Тя просто лежеше, прегърната от чаршафи, и го убиваше.
Сега вече времето нямаше значение, тя определяше, тя беше Снежната кралица и щеше да запази красотата си само за себе си.
И вече не сънуваше любовта си, не усещаше уханието й рано сутрин, когато се събуждаше и се усмихваше на мислите си, не можеше да я почувства дори когато мислеше за нея.
Защото всеки ден я изтриваше, мразеше я докато я обичаше и това й пречеше, убиваше я и после я обземаше чувство на вина, тя е виновна, защото иначе всичко щеше да си бъде както преди, защо й трябваше да бъде спасител на самата себе си, когато не можеше.
Вече не мислеше за нищо, просто чакаше денят да умре, за да може да заспи и в съня си да умре и тя.
Отново.

thelo na girisis ksana

2007-11-28T17:49:00.000+02:00

Харесва ми студът в ръцете, от онези, които ти причиняват болка и после не си усещаш пръстите все едно не са част от тялото ти. Оплаквам се, че ми е студено, но всъщност ми харесва. По същата логика, по която изпадам в еуфория, когато ми се спука кръвоносен съд на ръката...Може би за да усетя, че нещо се променя, било то промяната от спокойствие в болка, мразя го това спокойствие и всички благинки, които носи със себе си, да усетя, че не просто съм, ами наистина съм и наистина дишам студения въздух, който по-късно може би ще ме разболее. Дори не знам защо (отново съм тук...) ги пиша тия глупости, след като днес имах едни почти-перфектен-ден, включващ признаението на едно същество, че не знае какво ще прави без мен (независимо, че контекстът смекчава очарованието на казаното). Много ми се ще да се запозная с перфектните колеги на брат ми, защото съм сигурна, че ще осъзная колко повече съм свикнала с не-перфектните малки случки в животеца ми и всъщност колко повече ги обичам...

16:20

2007-11-07T21:20:00.000+02:00

Надишах се на аромата на шампоан в косата ми, наслушах се на разкази за Арпино, които разплакват стените на стаята и тя започва да напуква боята си. Като пропукването в реалните нИща на измислиците ни...и или крием прекалено много любов в себе си и ни е страх, че наистина е прекалено много и прекалено много ще ни промени след прекалено малко време, или пък няма нищо такова и просто симулираме. Така ни говори вятърът докато изсмуква топлината от пръстите на ръцете ни, вече минути и часове няма, границите на спомените ни са се изгубили някъде в сивотата на небето като разпилени коси.
Днес усетих много силна необходимост да повярвам само в добрите черти на всеки един човек около мен, включително и на самата себе си. Просто си вървяхме и си говорихме за фонтани и фонтанчета и за това колко много ни е студено на всички. И това беше.

първият понеделник на ноември

2007-11-05T19:05:00.000+02:00

Започва се с върховете на пръстите на ръката. Все едно някой е инжектирал във вените ти нещо неизвестно, нещо, което ти пречи да възприемаш и те кара да се чувстваш като оловен. След това малко по малко изтръпва цялата ръка, нещото започва да пълзи към рамото ти, после към главата, превзема спомените ти и ги парализира и после изведнъж осъзнаваш, че половината ти тяло е изтръпнало и мислите започват да болят. Само половината на тялото, лява или дясна - по избор на случайността. И след това в продължение на половин студен час очите ти виждат света на петна, или на ленти- пак по избор. А болката в главата се усилва. Това се случва понякога, внезапно, а лекарите, гледайки скенера като някоя красива фотография, го обясниха като някакво разминаване в мозъчните полукълба, каквото и да означава тази глупост, нещо по рождение, нищо сериозно иначе. И вече ме е страх, когато се събуждам с изтръпнала ръка макар това да е просто отпечатък на съня и вероятно на неподходящата поза за спане.
А днес беше последното събиране от периода на не-училище, който започна да се гърчи на на масата в меблите и малко по-късно съвсем умря. И утре сутринта ще ни свали на сливница и ще ни довлачи до голямата бяла сграда, която вече толкова силно всички бленуваме. Въпреки усиленото присъствие на човешки същества в метрото, когато дори да изпуснеш нещо то няма да падне заради дефицита на свободно място, когато тялото ти започва да се смалява поради липсата на пространство и поради наличието на прекалено много дишащи около теб.
А на масата ръката ми започна да изтръпва и машината за страх автоматично заработи, но нищо повече.
Важното е да си повтаряш, че всичко е добре.
Тогава наистина всичко започва да става по-малко-зле. :)

Noapte bună

2007-10-31T17:19:00.000+02:00

Какво направихме на октомври, че така се промени или той сам си е виновен, че ни посипа със сняг и че запрати учебните ни часове на края на вселената? И ни остави да си мечтаем кой за каквото си иска и за каквото си може, танцуващи сенки в ъглите на стаята пропити от аромата на кафе, чувството, че съвсем съвсем скоро ще дойде зимата и аз отново ще съм жива, защото съм дете на декември, и косата ми ще порасне отново дълга, по-дълга от онази отрязаната, която лежи някъде на дъното на едно чекмедже. И ще разбера какво означава някой да помни от даден период само това, че не помни теб.

Горчи във мислите ми
студенината на райетата
прилепнали към твоята любов
открадната
със тишината на дъжда
целуващ дланите ми
умиращ в ъгълчетата
на устните
а те са твои
мисли в мисли вплетени
преди да се разрони красотата им
ненарушимо огледална
е есента на нашто бягство
и ще те има
като нещо неизречено
промъкнало се в кадифените ми сутрини.

бъди

2007-10-16T10:31:00.000+02:00

да бъда
но какъв да бъда
и къде да бъда
и за кого да бъда
и с кого
да бъда
...

Усщанията, някой каза, замръзвали на такава температура, тогава когато в седем часа слънцето още не топли, пък и не свети кой знае колко. Аз пък си мисля, че става точно обратното, студът изостря липсите и наличията. Лесно било да намираме приликите, важно било да откриваме разликите.

...
огъня,
че му принадлежа,
винете
...

Приликите, които ни караха да се усмихваме и да не спим по цяла нощ, само и само да имаме повече време, да си говорим, да се гледаме, да се обичаме.
И разликите, които ни карат да се губим в тълпата от хора, когато не искаме да бъдем намерени, да се подминаваме, да се зачеркваме.
И в края на краищата за кого да бъдем?

ч.р.д.

2007-10-10T17:27:00.000+02:00

Хайде честит рожден на гимназията ни, и тя вече остаря...състари се от многото речи и от многото часове.
Вече започвам да притежавам чувството, че станциите на метрото са като някакви музикални кутии, през които трябва да се промъкнеш преди да си отидеш вкъщи...Днес, когато се прибирах и тъкмо бях пред умиране и отново улучих Шоколад и това е заради мързелуването и заради изцепките, които пожънах тея дни, и заради summer white и заради поканите, където между константин и кирил има тире (!) и заради капките, които политаха от покрива на университета и се разбиваха на стълбите отпред или понякога върху косата ми, и заради борбата за дюнери, и заради силния вятър и начина, по който открадваше думите на песните, и заради закодирания ни език, и заради един изпросен разговор, поредната доза, която в следващите дни ще ми губи времето с мисли, от които май вече нямам нужда, защото и те нямат нужда от мен.
И на всичкото отгоре излъгах хладнокръвно =О
Усъвършенствам се.

...

2007-10-09T13:03:00.000+02:00

I had a talk with you in my head
You lucky you

прекрасен ден, изтъркан ден

2007-09-26T19:12:00.000+02:00

Днес беше хубаво.
Защото имахме само два часа италиански и понеже кабинетът е малък и мислите ни нямаше къде толкова да се разпростират, пък и писахме пак ония весели списъчета с имената и класа, които създават илюзията, че е някой от първите учебни дни, когато никой не иска нищо повече от теб освен името ти.
И нарушихме едноседмичната мълчина.
И пихме кафе в сребърното и Стаси ми разказваше весели случки свързани с Ямбол и един букет.
И въобще не изглеждаше като учебен ден.
И проведохме последния си час по старогръцки с Райка Николова.
И Стаси се усмихваше и беше щастлива, и тъпчеше върху вчерашното скапано настроение на всички нас.
И днес няма да се налага да рисувам око върху квадратчето на календара, квадратчето, побрало хубавото ни настроение и дефицита на съученици.
Понеже всички сме болни.
И се лекуваме с кафе.

е да...

2007-09-26T16:47:00.000+02:00

ама те има
и дори ми говориш
...

the worst day since yesterday

2007-09-25T21:54:00.000+02:00

Какво ли знаем
за студа във въздуха
и любовта му с любовта ни
неподвижна
и снимката
която се стопява
и се превръща в пламък
и вместо да мълчим
се смее някой друг
от нашите усти
и се преструва някак
истинно
че няма нужда да разбираме
че се обичат други
с нашите сърца
останалото
удря се в стените

и после
вече няма те.

за кой ли път аз

2007-09-18T17:10:00.000+02:00

И какво?
В това най ни бива - да се гърчим, когато сами сме си виновни и да се ядосваме само защото и другите не правят същото.
Всеки вижда различни неща. Днес едно човече ме изненада с това, че нещо хубаво щяло да се случи с мен и тя го виждала, но нямало да ми го каже, защото всъщност аз не трябва да го знам, защото така няма да се изненадам, коато ми се случи, само съседчето ми по чин беше светнато по въпроса с няколко прошепнати изречения. И всичко това щеше да е много хубаво, още повече, че слънцето стопляше очите ни и правеше всичко оранжево, щеше да е хубаво ако и аз го виждах. А аз сбърках посоката, на която трябваше да тръгна след като слязох на Вардар, за да се прибера по-бързо вкъщи, сбърках я, а винаги завивам надясно, вече толкова пъти, а сега се обърках и дори не разбрах, докато не излязох на грешното място...не че е голямото бедствие, не съм попаднала на края на вселената, но беше някак странно и после на станцията пуснаха шоколад и екранът ме гледаше безчувствено с черно-белите си фигури...

" мисли следователно действай"

2007-09-12T14:05:00.000+02:00

Ние вече почти няма да виждаме лицата си, ще си напомняме един за друг почти само с думичките, които четем от мониторите. Дъждът, измива мислите за всичко друго и изостря още повече чувството на безпомощност...че всеки си отива рано или късно. Тичаме под мокрото небе и се смеем, защото ако не бяхме изпили онези бири сигурно щяхме да избегнем дъжда и да стигнем навреме, и да спестим споменаването на майките и лелите на таксиметровите шофьори, които не спряха да ни качат, а на всичкото отгоре опръскаха доброто ни настроение. Гледаме всеки в маратонките на другите и се чудим кой е най-мокър и пишем честитки за рождения ден на приятеля си по запотените и измокрени прозорци на тролей 4. Сега трябва да потичаме още малко, защото изпуснахме спирката си, тичаме по стълбите, състезаваме се кой ще стигне първи. И после се изоставяме и потъваме в тълпата от вече изсъхналите и пияни други хора.
...
А утре е денят с главна буква, в който всъщност няма да се случи нищо особено. Ще се порадваме на състава си, ще кажем някоя и друга дума за последните два месеца, ще се изпиваме с погледи, които целят да кажат всичко, но в края на краищата не означават нищо. И не могат да поберат всички онези многобройни мигове, обсебени от мисли за онова, което би могло...и всъщност главно идеята, че се нуждая от всички вас ще си остане висяща и недоизречена, че всъщност безкрайно се радвам, че лятото свършва и ще бъдат есенни сърцата ни.
...
И след като целият шум отмина ставаме отново деца и заспиваме нагъчкани един до друг с висящи ръце и крака и чорапи, попили водката от пода. И ядем шоколадови сладки и се смеем на минали неща и това, че е 4 сутринта и навън е ужасно студено няма значение.
...
Уникално е как човек може да наблъска в себе си всякакви емоции, които се отнасят до него и да ги принуди да си стоят там в продължение на цяла ваканция, да си стоят там, за да не гърчат и другите, да ги понасяш сам, защото така трябва, а в един единствен миг да изпиташ най-силното огорчение евър при вида на нещастието на някой друг, който се опитва да притъпи разочарованието си захлупвайки го в прегръдка с теб, молейки да оправиш нещата по някакъв начин. Today is gonna be a beautiful day, aha.
...
Хубавото е, че утре всичко ще е различно.

събуди ме когато септември свърши

2007-09-04T10:10:00.000+03:00

Сутрините носят мисли за теб, за мен, за всеки друг, когото познаваме, за недосънувани сънища, за импровизирани срещи на които хората вместо да си казват разни неща говорят с юмруците си и с лошото си настроение. Това е като главоболие, като пукнатини по костите, от които боли, но боли само сутрин може би заради тишината или заради липсата на топлина или заради неподвижността на всичко и всички. А скоро всички ще се завърнем. Към старите си навици, а и към новите такива, и най-вече към навика да се виждаме всеки ден и да преодоляваме различията, които сме си присвоили през последните три месеца. А лятото започна да свършва с опита да изпием една двулитровка в един тролей заедно с едно пиле в границите на около седем спирки, с една красива, но неудобна рокля, с три рождени дни и още два предстоящи. И с ужасно главоболие, които оставя сънищата недовършени, непълни, което спъва вървежа по софийските улици и намръщва още повече посивялото небе. Болка, която всъщност е просто мисъл, мисъл за това как най-красивите неща, които могат да се случат на някой са произтекли от грешки...или водят до такива, което ги прави още по-красиви, ъм? 8І

7 дни спирт

2007-08-07T20:32:00.000+03:00

Вече две седмици изгоряха в гледане на One Tree Hill заедно с брат ми, доколкото гледането на една и съща серия един след друг се припокрива с определението заедно. От този сериалец именно прозрях, че cry me a river означава "оплачи се на арменския поп", а what goes around comes around - "каквото повикало, такова се обадило". =О Тругото нововъведение е, че близнакът ми вече е студент в историческия факултет в специалност Минало и съвремие на югоизточна Европа. Винаги ме е изумявал начинът, по който умее да си отива от дневния ми график, малко е пуашещо, ама се преживява.
Сигурна съм, че от утре ще има повече усмихнати хора по улиците и не само и светът ще е по-розов по плоската причина, че през тези три дни постоянен дъжд би трябвало целите негативизъм и намръщеност да са се отмили или просто всички човечета да са се наспали хубаво през тези дълги дни, през които сънуването изглежда най-практичното занимание. Ха дано. А терапията 7 дни спирт е страхотна - кисело мляко, бира, сладолед, уиски с лед и харибо...По хубаво от нея е само начинът, по който отново мога да стана причина близнакът ми да се усмихва, когато му разказвам колко грозно съм нарязала картофите или като имитирам силния "р" акцент на Анджелина Джоли в "Александър", филмът, който ни накара да не спим за втора поредна вечер и да висим пред ΗΒΟ до ранна сутрин или късна вечер, кой както го приема.
А песновката, която въртим и двамата като ненормални е Re-Offender на Travis, най-добрата песен за такова време и за такова настроение...а може би и за такива хора като нас. Едни такива (п)объркани.

4 in the morning

2007-07-31T13:17:00.001+03:00

Шаляля, последният ден на юли. Щастливствам, а това дори не е много за щастие. Вчера прекарах сутринта си на пода в кухнята, зарината от връзки за обувки, за да пробвам различните начини да си вързеш обувката според статията в един вестник. По едно време дори съжалих, че нямам още три-четири чифта маратонки, че да мога да изпробвам всички типове, нарисувани на схемите и показани на снимките на онази страница 20 без да се налага да развалям един, за да направя друг. Славна сутрин с вкуса на кока кола, вкус, който усети и подът на кухнята. Ще ми се само Холандия да беше по-близо, а Ямбол от време на време да се местеше в София...или обратното.

Аплодисменти за връзките за обувки и Satellites на September!

битият бит е банална фраза

2007-07-25T10:42:00.000+03:00

Имах идеята в този пост да пише само за най-дългото изречение, което съм чела някога и което се помещава в книгата на Орхан Памук "Истанбул". Този човек с 943 думи е описал тъгата на града, като някак е забравил да сложи точка. Внушително е пък и броенето не беше лесно.
После мислих за това как някъде по пътя съм спряла да пиша за нещата, за които искам и когато седна пред монитора просто трия повече, отколкото пиша. И как искам отново да бъда себе си, защото това определено не ми се получаваше в последните няколко седмици. И как поразително много намразих мобилните телефони и кутията от I love Milka, пълна със снимки на кого ли не. Ще си пия хапчетата вече, обещавам :) Благодарности на Тругото Ене, което е най-големият ми критик и благодарение на това винаги дава добри съвети :Р

И накрая - живей на ръба. Средата е за мен!

Start again, it's a beautiful morning...for satellites

2007-07-23T18:49:00.000+03:00

Хубаво е че ги има шоколадовите бисквити и песните на September.

Обичам ви всички.

what goes around comes around

2007-07-07T22:29:00.000+03:00

Днес пренесох половината си вещи на балкона и докато изслушвах някакви изнамерени от една купчина- подреденост дискове разглеждах снимки от екскурзиите ни. Възмутих се от ентусиазма си преди всяко заминаване някъде да си купувам спешъл тетрадка, в която да пренасям глупостите от мозъка си докато гледаме древни камънаци, в която после да пиша не повече от два пъти...От тетрадката за Гърция намерих само един изписан лист с надраскано отгоре 4-ти юни -денят, в който тотално провалих доклада си за Епидавър, което ми докара огорчение,заличено бъзвъзвратно от попадането ни в един прекрасен хотел в прекрасния Толо, където за първи път ядохме от онази гръцка мусака, която прилича на торта и където за закуска имахме шоколадови и кокосови бисквити с формата на сърчица, на усмихнати човечета или просто с формата на кръгчета, които ни докараха до умиление...а след това и до преяждане.

17:31 - А тук е хубаво и морските вълни мият мислите ми, чистят спомените ми. Красиво е, наше е макар и само за една вечер. Пясъкът е в краката ни, краката ни са в пясъка, с него сме едно цяло. Всичко друго не остава. Остава само щастието!

И морските звезди, които държим в дланите си...

Говоря си с отражението на Стаси в огледалото докато сплитам косата си. Мисля си колко по-истинска я виждам, как огледалото улавя всяка дребна черта на лицето и характера й и придава на думите й плътност...Такива истински не сме били в междучасията и в разговорите си докато сме чакали метрото да дойде, и в кафенетата в модерно. Сякаш се запознаваш с един напълно нов човек, когото откриваш едва сега, въпреки че си го зяпал доста продължително време. И разбираш колко повече е от това, което си си мислил, и започваш да го обичаш повече, отколкото преди...Слава на чуждите страни и огледалата, че ни показват какви сме всъщност. Последната плитка е готова, а отражението вече е заспало...

0:55 - Щастието. Взехме си душ и излязохме на плажа. Плажът, който е широк колкото пет човешки длани и в същото време служи за улица. Алекс ми отстъпи цикламените си къси панталони, които вчера си купи от Атина. Аз бях първия човек, който ги обу и веднага ги намокри със солена вода. Играхме волейбол във водата...Слънцето се вплита в пръските солена вода, която пък се просмуква в кожата ни...Тончева ни се усмихва и ни напомня скоро да излизаме от водата, за да не настинем. (и ние казахме, че ще излезем, но не го направихме в следващия час и половина). Усмихваме се и ние. Сами сме, няма ги а и б клас (и липсват), пием солената вода сами, пушим сами (с класния), но сме щастливи...дори повече. Разхождаме се из Толо като влизаме във всеки втори магазин. Хотелът ни е страхотен. като излезеш на балкона и чуваш морето все едно е в главата ти. Обадих се на брат ми и му подарих морето за няколко секунди...повече не ми се откъснаха от сърцето...След вечеря се крием от Илиана от д клас, за да отидем на кея без тя да ни види. Лежим на циментовия кей и гледаме звездите. Морските вълни ни прегръщат все едно сме на остров. От близката кръчма звучи силно жива музика и гърците танцуват сиртаки. Веселяци. Стаси казва, че любовта няма нищо общо с разума и когато започнеш да я мислиш, тя вече не е любов. Обичам звездите в небето, обичам и танцуващите светлини на нощен Толо в повърхността на вълните, обичам нежния им шепот, който след малко ще се превърне в сън. Щастие и синьо-бяла красота...

времето внезапно спря

2007-06-28T16:34:00.001+03:00

Танцуваме със синьото мълчание
пчели покриват със крилата си очите ни,
за да е синьо слънцето
по тихите клепачи
обичащи моретата солени
и чуждото мечтание.
Ръцете ни се вплитат във прегръдка,
в която пулсът яростно се блъска,
когато си крадеме обещания,

с които отчуждени да си тръгваме.