първият понеделник на ноември

Започва се с върховете на пръстите на ръката. Все едно някой е инжектирал във вените ти нещо неизвестно, нещо, което ти пречи да възприемаш и те кара да се чувстваш като оловен. След това малко по малко изтръпва цялата ръка, нещото започва да пълзи към рамото ти, после към главата, превзема спомените ти и ги парализира и после изведнъж осъзнаваш, че половината ти тяло е изтръпнало и мислите започват да болят. Само половината на тялото, лява или дясна - по избор на случайността. И след това в продължение на половин студен час очите ти виждат света на петна, или на ленти- пак по избор. А болката в главата се усилва. Това се случва понякога, внезапно, а лекарите, гледайки скенера като някоя красива фотография, го обясниха като някакво разминаване в мозъчните полукълба, каквото и да означава тази глупост, нещо по рождение, нищо сериозно иначе. И вече ме е страх, когато се събуждам с изтръпнала ръка макар това да е просто отпечатък на съня и вероятно на неподходящата поза за спане.
А днес беше последното събиране от периода на не-училище, който започна да се гърчи на на масата в меблите и малко по-късно съвсем умря. И утре сутринта ще ни свали на сливница и ще ни довлачи до голямата бяла сграда, която вече толкова силно всички бленуваме. Въпреки усиленото присъствие на човешки същества в метрото, когато дори да изпуснеш нещо то няма да падне заради дефицита на свободно място, когато тялото ти започва да се смалява поради липсата на пространство и поради наличието на прекалено много дишащи около теб.
А на масата ръката ми започна да изтръпва и машината за страх автоматично заработи, но нищо повече.
Важното е да си повтаряш, че всичко е добре.
Тогава наистина всичко започва да става по-малко-зле. :)