all that she wants

Слушам Ace of Base и се самоубеждавам, че няма нужда да чета Ботев точно сега, когато навън е толкова прекрасно пролетно, и ме очаква един такъв прекрасен четвъртък, сигурно най-хубавият четвъртък от много време насам ще бъде. И се опитвам да изтрия някак яростите на днешния ден, както и на предишния...всъщност на последния един месец. Вече когато се усетя, че просто искам в продължение на неопределено време да играя волейбол, може би докато не се разглобя тотално ( защото разглобяването вече е налично - щракащият ми глезен и пукащият кръст...мухаха) , в съзнанието ми се задействат някакви червени светлини като при някаква авария, които би трябвало да съобщават, че нещо не е както наред и че просто се опитвам да си го изкарам на нещо. А защо всичко това ме е е прегърнало така здраво не зная, но вече се стряскам от реплики от типа "Какво ти става напоследък?" и някак си искам да изчистя всичко от декември насам. О, свещен декември!
Днес в час по физическо се сетих за спортния празник миналата година и как с другите момичета тернирахме за вратари заради футбулната среща, която ни предстоеше. Сетих се като видях бора до оградата, който играеше ролята на едната греда. Страшно забавно и щастливо беше това изживяване, чак ми стана едно влюбено само като си спомних. А сега отмного мрънкане забравяме да си създаваме такива дребни щастливости.
А сутрините вече са красиви и приветливи, още със следи от сини сънища.