Красиво прекарване на празниците на всички вас.
Съжалявам за дългите си отсъствия от тук и въобще.
:)
Ушмихвайте се

до една калинка

От няколко седмици се каня да напиша едно обещано и дълго писмо на едно мило същество, което замина преди няколко месеца и ще се върне след още няколко, лошото е, че броят на вторите е повече от този на първите. Така че това е писмото до теб, Дребен.
Бих казала, че хубавото е, че времето минава бързо и скоро ще се видим на живо ...само дето мисълта за движението на времето ме отвращава през последните седмици и може би месеци. Защото знам, че промяната е огън и ако не горя, то гния, но все пак не искам да горя, защото има опасност да угасна. Мислите ми са изтъкани от страхове и обични аромати, събужданията ми са еднакви, защото една единствена красива сутрин преобрази всички следващи в себе си, с уханието си ги омая, с топлината си ги стопли. Пътят до училище - ядене на шоколадови бонбони; профилът -едно от най-хубавото събитие през учебната седмица. Едно голямо разочарование - подобряване на рекорда за задържал се треньор по волейбол - 1 ден само, една тренировка и после - дим. И сега сме никъде, нямаме тренировки, а на мен ми се играе болезнено много, понякога - защото искам да науча нови неща в играта, друг път - заради красотата на движенията и желанието да правя нещо, което наистина мога...но най-често защото просто това е единственото нещо, което съм започвала и не съм прекъснала още толкова време, и ми е навик, какъвто са бисквитите за бисквитеното чудовище. Сутрин закусвам с един бисквити, на обяд обядвам с други. сутрешните са по-какаови. Часовете по физическо са едно непрекъснато хвърляне на лоши погледи към Джалева, която миналата седвица пося фурор с едно уникално яке на зелени, син, оранжеви, червени, жълти триъгълничета(!) . Днес Вачков ни разказваше за борбите на жените за права, в мастност за правото да гласуват и как на някакво съвещание някакъв министър се изказал против това жените да имат такива права, защото тяхна работа все пак била да готвят, да перат и да гледат дечица,а една от организаторките на протестите станала и след като хубаво гонапсувала и тръгнала да го бие му казала "Ако ми бяхте мъж, щях да ви сипя отрова в чашата, толкова сте отвратителен" а министърът й отговорил "Госпожо, ако ми бяхте жена, щях да я изпия!". Стаси още не е влизала на нито един час по физическо, всъщност влизаме по три момичета от двата класа общо, последният път пък нямаше сред момчетата нито едно момче от ц клас и нито едно момиче от б клас сред нас. Таблото в класната ни стая е килнато, защото се държи само на един пирон и изглежда така, сякаш през стаята е минал вихър някакъв (почти падналите пердета сочат за същото), но въпреки това си е уютно в този творчески хаос, когато изгрее слъце и стаята става оранжева заради светлината, която минава през споменатите пердета. Вчера се подпали тоалетната на 10-ти клас, но ние нямаме участие в това.
Отивам сега да поуча малко по философия, че утре ще има да творим красоти в часа, а резултатите, усещам, не ще бъдат много хубави.
Липсваш
...
..
.

Love generation

Калинките продължават да ми обсаждат стаята, а над леглото ми кръжат комари и кошмари.
Тази стая вече за нищо не става, превърнала се е в някаква развалина, ама то и сред руини не е лошо :)
Мотото тези дни [ше мрем, човече], сътворено рано сутрин, когато с брат ми висим на балкона.
Най-хубавото нещо тези дни е това, че се сетих за пощенския плик от Ставрос и малко след като прочетох отново съдържанието му и ми стана едно красиво и лятно и приятелско, за което ви благодаря на всички и най-вече на 1-ви и 7-ми апартамент...където парадоксът беше, че 7-ми беше на първия етаж, а 1-ви - на втория...:/
Парализирам се чрез някакви все весели песновки от рода на тази в заглавието, танцувам като идиот със слушалки на главата, ама е полезно, казват и се усмихвам на тавана с калинките и се опитвам да я запазя тази усмивка, за да ти я покажа и на теб :)

da dumla dumla da...made in romania (sun)

Начолото на септември се подиграва на повечето от нас, повечето- без да сме му дали повод за това, или поне така си мислим.
Последната публикация гледам е от юли
вече някак забравих какво съм си мислила точно тогава, въпреки че още мога да си представя уханието на онези дни, толкова еднакви и едновременно с това красиви поради еднаквостта си, в която всяко нещо по-различно, колкото и малко да е то се превръщаше в момент, който сега ми помага все пак да подредя миналите дни по някаква система без да ги слея в едно прекрасно цяло. миналите дни преди заминаването за Ставрос, което беше още по тъмно и някак тъмно само по себе си, всеки си носеше в куфара своите си мисли, своите си грижи, от които не можеше да се отърве въпреки фрапето, и въпреки гробищата и вкусните сладоледи и кофите за боклук, и мизерната дискотека, където дори не беше нужно да викаме, за да се чуваме (!), и дългите разговори в апартамент 1 и прекрасните същества, които го населяваха.
Куфарите ни останаха на пода на стаята, така и не ги сбутахме някъде (може би само Маги го напарви) и така тегавостта си остана пръсната из цялата стая. важното беше, че я преборвахме, когато се заслушвахме вечер в шума на вълните и заривахме пръсти в студения вече пясък, който беше навсякъде по дрехите ни и в косите ни (на някои беше и в ушите), заедно със солта, от която морето блестеше рано сутрин.

Днес облаците ми се усмихват, надявам се най-после да вали, както вали напоследък в сънищата ми. Сега си свалям някаква анимация, която да ми запълни времето до момента, в който ще изляза и ще се почувствам далеч по-щастлива, отколкото през последните две седмици...не че бяха лоши, просто нещо липсваше, някои дни по-силно от други, но така или иначе белязваше всички. Косата ми се промени, сега носи само вплетена между кичурите една мисъл красива. :)

Вчера замръзнах от студ.
Лежах под две завивки и се тресях от студ.
Защото не всичко винаги върви добре и понякога злоупотребяваме с мълчанието, унасяме се в него, а всъщност перфектно знаем какво си мисли другия, само дето зейва още по-огромна пропаст от самия факт, че това нещо не иска да бъде изговорено.
Мозъкът ми сигурно прилича на порция спагети, искам болката в главата да мине, за да мога отново да се радвам както преди около месец.
Преди по-малко от месец с перфектинте разходки малко след като слънцето е залязло. :)
Развивам сънуването в будно състояние.
Боря се с едни думи по руски.
И в последната седмица почти през цялото време ми е притеснено.
От нищо и от всичко едновременно...

лилаво

След около ден и малко ще видя отново треньорката си. Раната на дясното коляно вече започва съвсем да заприличва на белег, което е някак си хубаво, ще ми напомня за прекрасните месеци от тази година, когато за първи път осъзнах колко е хубаво да се занимаваш с нещо, което наистина умееш. А това, че го умееш те прави щастлив независимо от непоносимите болки в кръста и белезите по краката :) Всъщност тези белези си ги обичам, особено този последния. И ужасно много ще се радвам ако сме успели всички ние да накараме треньорката да ни хареса, за да се върне и другата година отново да ни бъде тренер. Дори и това да не стане пак ще я виждаме в НСА, където е студентка, и където организира мачовете ни. Пак ще ни гледа как играем, само че вече три пъти годишн, а не два пъти седмично, и този път няма да има право да ни говори разни неща в тайм аутовете. Затова си я искаме. За да може да ни говори в тайм аутовете и да й гледаме обиците с лилавите пеперуди всеки сряда и петък. :)
Така без тренировки се чувствам незавършена. И то доста. Затова толкова често мрънкам на тази тема.
Иначе щастливствам. И се чувствам щастлива от това!
Вече започна да става като по време на ваканция. Всъщност отиването до училище е един вид разхождане без особена учебна цел, пък и така е по-добре.
Сутрините започват да се забавят все повече и да забавят и мен...вече рядко се случва да не закъснея за първи час ( а още по-често се случва въобще да не вляза на такъв). След около седмица всички ще се пръснат нанякъде.
Ужасява ме мисълта за ритуалното почистване на бюрото след края на учебната година, за да махна оттам всички учебници, книги и тетрадки, които вече няма да ми трябват. Ужасявам се, ч правя това за предпоследен път, пък ме стряска и мисълта колко още хартийки ще открия между учебниците и тетрадките, хартийки от преди Истанбул...и написаното върху тях. Че ще трябва да ми напомнят за онази другата, която ги е писала и която слава богу сега само леко прозира през мен от време на време.

Сънувам извивки тихи на усмивки.

И уханието на липа също.

what's the difference

Истината е, че ужасно ме е страх.
А може би най-много от всичко го мразя това състояние.
Заради него вечер се прибирам по ултра-късия-път между блоковете, за да си преодолея страха от дългата тъмна пътека, която на всичкото отгоре не е и равна. И се възгордявам, но само мъничко, когато успешно стигна до входа и виждам, че всъщност нищо не ми се е случило.
Навън вали най-красивият дъжд, а тези дни много дъжд се изля...
...

what's the difference between me and you?

...

Тези дни си мисля предимно едно – може би все пак Е съвсем правилно да се хващаш за доброто във всеки човек и да се надяваш заради него, да се абстрахираш от другото и да гледаш само хубавото.

...

Сега ме е страх от нови промени.

....

That's the difference