Sounds like a Melody

Това й се случи една сутрин.
Сутрин, която въобще не приличаше на такава.
Защото беше плетеница от цигарен дим и умора, от студът и тъмнината на отиващата си нощ.
И защото в тялото на М. живееше една Друга и нейното наличие болеше, пареше като нажежен метал върху кожата на новородено.
М. не знаеше как изглежда Другата, нямаше начин да разбере какви са цветовете на косата и очите й, дали е по-красива от нея (мисълта за което сигурно би я подразнила, ако имаше въобще вероятност да е истина), защото всеки път, когато поглеждаше в огледалото, виждаше себе си, Другата се беше скрила някъде в петите й и не смееше да се покаже.
И когато М. вървеше по улицата Другата вървеше до нея.

и така докато светът не остарее от описания...
...

Почти като шизофрения, само че по-зле.
Защото ти се иска да вярваш, че си напълно нормален.
:)

...............................................

Докато шиех паяка за Сабрина, който малко по-късно опаковах като бонбон и го оставих при останалите подаръци за утре, станах страшно мъничка, започнах да се смалявам и имах чувството, че ако така продължавам ще падна между фугите на паркета... Преди време обяснявах на един човек зодия близнаци как аз почти никога не се ядосвам и съм изключително спокоен човек. Ако днес този човек седеше до мен докато шиех паяка, щеше да ми се присмее. Защото вените ми пареха под кожата и имах чувството, че ще се разпадна на парченца, от безпомощност, от яд, от разочарование. Защото най-после осъзнах истинския смисъл на онова нещо, което постоянно повтарям като шега, че с брат ми сме близнаци... защото се почувствах него и това, че някой тъпче върху добрия му характер също го почувствах върху себе си. И намразих паяка. Само защото докато го шиех бях смалена, почти никаква, ако майка ми беше влязла в стаята сигурно нямаше да ме види, толкова бях сгърчена, все едно някой ме е обол с игла и някак през малката дупчица е изтекла цялата ми кръв и чувствата ми заедно с нея. И пожелах където и да се намира сега той, да изтичма до него без да си взимам шала, ръкавиците и шапката, без дори ботушите си да обувам, да изтичам боса по снега до него и да стана него, да има двама той, защото той е по-добрият близнак от двама ни. И за да може всичко негативно да го поема аз, т.е. едното него, а дургото да си остане цяло.

HUG

Когато вече не си толкова мъничко човече с по-голяма сила усещаш детските моменти, които ти се случват. Като войната със снежни топки - всички срещу един, когато заблатеният Връх Манчо се превръща в някакво бяло поле, ледена пързалка за радостта ни. Белотата поглъща тишината и я разгражда в снежинките си. Деца сме там в белотата на мислите си.
И рачешките истории за Пилето на масичките пред Макдоналдс.
И имунизацията, която не си личи на ръката ми и най-вероятно ще има хацване в рамото...Повторно.
И хората, които отивад да ядат суши докато ние се връщаме с подаръци към метрото.

Чакам ви в петък сутрин на закуска с гофрети и кафе :)

freelove

Липсата ти пари в очите ми.
Само днес.
Може би защото в предишните "днес" те е имало.
А сега е различно. Дори мъглата навън е друга и неделята не прилича много на неделя. И нещо въобще не ме интересува какво ще става през седмицата...защото теб те няма сега.
Ядосвам се, когато виждам липсата ти вплетена с останалите липси, все едно ми се подиграва и ме прави пясъчна...пясъчна, защото мислите ми започват да се ронят заедно с безчувствеността ми. И ставам друга.
Различната мъгла се блъска в прозорците, удря заедно с ударите на сърцето ми, оставя дъха си да рисува по стъклото, да рисува приказки, иска да влезе, да влезе и да ме изпие. Да пресуши онова, което пари в очите ми.
Може би защото в предишните "днес" те е имало.
Затова само днес.
И после разбрах за липсата ти.
Само днес.
Липсата ти съм аз.

честит празник

Тя просто лежеше в леглото си и посрещаше смъртта на деня.
Мъглата навън беше толкова далече от нея и все пак се пропиваше в мислите й.
Тя просто лежеше, прегърната от чаршафи, и го убиваше.
Сега вече времето нямаше значение, тя определяше, тя беше Снежната кралица и щеше да запази красотата си само за себе си.
И вече не сънуваше любовта си, не усещаше уханието й рано сутрин, когато се събуждаше и се усмихваше на мислите си, не можеше да я почувства дори когато мислеше за нея.
Защото всеки ден я изтриваше, мразеше я докато я обичаше и това й пречеше, убиваше я и после я обземаше чувство на вина, тя е виновна, защото иначе всичко щеше да си бъде както преди, защо й трябваше да бъде спасител на самата себе си, когато не можеше.
Вече не мислеше за нищо, просто чакаше денят да умре, за да може да заспи и в съня си да умре и тя.
Отново.