краят на моята зима

Онази сутрин беше ужасно студена, но не успя да посиви мислите ми, защото вървях до един на слънцето син и си говорихме как докато пресичаме някой неизтрезнял велосипедист ще сгази палците на краката ни и ще сложи край на нашата малка разходка през цяла София в 7 сутринта. И се чудехеме тогава кой ли ще ни дойде на свиждане. Уж щяхме да чакаме трамвая, но така или иначе го изпреварихме, защото вървяхме бързо, за да не усещаме неистинския хлад, мокрещ ни като дъжд от уморените от сън облаци, сън, до който ние самите не се бяхме докоснали, затворени между малките стени на една още по-малка кухня и заети с малките си усмивки и искреността си. Смяхме се на думата "тероризатор", което, извадено от контекста на миналия ден, изглеждаше малоумно. Миналата вечер всички хора ме гледаха някак странно, сякаш всички бяха кучета надушили вечеря, само че в случая вечерята беше моето невероятно щастие. И как нямаше да го усетят като дори паветата, по които стъпвах, го усещаха само от допира с калните ми ботуши. Миналата вечер с шоколадовата торта.
И след това мислите ми посивяха.
Но не от студенината на ранния час, нито от треперещите пръсти на вятъра, които си играеха с косата ми. А защото синът на слънцето беше в друга посока и едночасовата ни разходка се сгърчи между стрелките на часовниците ни. Часовниците, които нямахме.
И докато чаках едно друго дете на слънцето, родено под знака на овен, сякаш за първи път от доста време успявах да видя истински хората, които минаваха и преминаваха. докато чаках. До стълба с водното конче. А аз чаках толкова дълго, че накрая хората около мен преди да ме задминат успяваха да видят. Че не съм съвсем щастлива. Явно и това изглеждаше като вечеря за тях, да се нахранят с кадрите в очите ми, да изпият мириса на леко разочарование, останал под ноктите и по клепачите като някаква мръсотия. В този момент косата ми започна да расте страшно бързо, след няколко минути спря. Някакъв човек носеше малкия си дечко на конче и тичаше да хване трамвая докато очите на детето се радваха на мартениците по сергиите.
И когато спрях да чакам потънах в ръцете на слънцето.
А то ме изгори и от върховете на пръстите ми, които дотогава бяха мечтали, покапа сол.

новото ми име е жожо

Представям си катастрофа, каквато и да била, някакъв напълно нелеп и глупав инцидент.

Понякога единственият ми начин да преценя точно колко много обичам хората, които обичам.

Някои от вас, които четете това, ако въобще някой реши да го прочете, не сте от тях, но няма как да знаете точно, нали?

Не, не съм имала лош ден, отдавна вече не знам какво точно е лош ден, защото почти всички са едни и същи, така че голяма разлика няма. Днес вятърът обичаше косата ми. Приближавам се с малки стъпки до болестта в мислите си. Кръстът вече ме боли дори когато ходя. Вчера учехме как да се приземяваме, което беше изключителон интересно, само дето доведе до гадни насинявания къде ли не. На Ваня любимата й част от играта е защитата, защото била най-важна. И новото ни мото – живот без кълбета!Следвам препоръките на Тодор, който днес има имен ден, честит! В понеделник отново ще мирише на боя. При това положение как да останеш на всички часове?

Някои от вас, които четете това, ако въобще някой реши да го прочете, няма да разберат нищо от написаното, но какво от това.

Във волейбола не винаги се атакува. Трябва да си прецениш крачките, височината на топката и най-важното – уменията на човека, който ти прави блокада, ако такава има. Спрямо него решаваш дали да атакуваш или просто да пуснеш топката, така че да го изненадаш.

Играя защита срещу мислите си.

ГолямотоНеСпане и последиците от него