или пък сбърках нещо?

Тези дни си мисля предимно едно - може би все пак не е съвсем правилно да се хващаш за доброто във вески човек и да се надяваш заради него, да се абстрахираш от другото и да гледаш само хубавото. Преди ми звучеше прекрасно - така излиза, че всеки е добър с теб и ти му отвръщаш със същото. И този метод действаше отлично.
Докато за поред (вече безброен) път не се разочароваш от един и същ човек, иначе той много добър към теб и ти към него.
Просто на всички им е омръзнало да се съобразяват с другите.
Може би така е по-лесно, а може би така е и по-добре, и саможивуркането те прави повече щастлив...или поне по-често.
Мен ме хвърли в блато.
Без да съм готова.
След три дни заминаваме за Истанбул. Толкова дълго говорехме за това пътуване все едно е на една ръка разстояние...а сега, когато вече наиситна е, имам чувството, че е толкова далечно, толкова неистинско, неусетно.
След три дни заминаваме, а аз дори не знам какво ще заварим после тук и дали въобще ще искам да се връщам при същите хора, останали.
Останали с необичащите си мисли за мен, с изтъкраните си мисли за малкото думи, които са чули да казвам...Екранът на мобилния ми се присмива вески път, когато го погледна с надеждата някой да ми е писал. Какво пък. Безвремие.

"Бесен съм и ти си може би, че всичко винаги от нищо нещо..."