Love generation

Калинките продължават да ми обсаждат стаята, а над леглото ми кръжат комари и кошмари.
Тази стая вече за нищо не става, превърнала се е в някаква развалина, ама то и сред руини не е лошо :)
Мотото тези дни [ше мрем, човече], сътворено рано сутрин, когато с брат ми висим на балкона.
Най-хубавото нещо тези дни е това, че се сетих за пощенския плик от Ставрос и малко след като прочетох отново съдържанието му и ми стана едно красиво и лятно и приятелско, за което ви благодаря на всички и най-вече на 1-ви и 7-ми апартамент...където парадоксът беше, че 7-ми беше на първия етаж, а 1-ви - на втория...:/
Парализирам се чрез някакви все весели песновки от рода на тази в заглавието, танцувам като идиот със слушалки на главата, ама е полезно, казват и се усмихвам на тавана с калинките и се опитвам да я запазя тази усмивка, за да ти я покажа и на теб :)

da dumla dumla da...made in romania (sun)

Начолото на септември се подиграва на повечето от нас, повечето- без да сме му дали повод за това, или поне така си мислим.
Последната публикация гледам е от юли
вече някак забравих какво съм си мислила точно тогава, въпреки че още мога да си представя уханието на онези дни, толкова еднакви и едновременно с това красиви поради еднаквостта си, в която всяко нещо по-различно, колкото и малко да е то се превръщаше в момент, който сега ми помага все пак да подредя миналите дни по някаква система без да ги слея в едно прекрасно цяло. миналите дни преди заминаването за Ставрос, което беше още по тъмно и някак тъмно само по себе си, всеки си носеше в куфара своите си мисли, своите си грижи, от които не можеше да се отърве въпреки фрапето, и въпреки гробищата и вкусните сладоледи и кофите за боклук, и мизерната дискотека, където дори не беше нужно да викаме, за да се чуваме (!), и дългите разговори в апартамент 1 и прекрасните същества, които го населяваха.
Куфарите ни останаха на пода на стаята, така и не ги сбутахме някъде (може би само Маги го напарви) и така тегавостта си остана пръсната из цялата стая. важното беше, че я преборвахме, когато се заслушвахме вечер в шума на вълните и заривахме пръсти в студения вече пясък, който беше навсякъде по дрехите ни и в косите ни (на някои беше и в ушите), заедно със солта, от която морето блестеше рано сутрин.

Днес облаците ми се усмихват, надявам се най-после да вали, както вали напоследък в сънищата ми. Сега си свалям някаква анимация, която да ми запълни времето до момента, в който ще изляза и ще се почувствам далеч по-щастлива, отколкото през последните две седмици...не че бяха лоши, просто нещо липсваше, някои дни по-силно от други, но така или иначе белязваше всички. Косата ми се промени, сега носи само вплетена между кичурите една мисъл красива. :)