thelo na girisis ksana

Харесва ми студът в ръцете, от онези, които ти причиняват болка и после не си усещаш пръстите все едно не са част от тялото ти. Оплаквам се, че ми е студено, но всъщност ми харесва. По същата логика, по която изпадам в еуфория, когато ми се спука кръвоносен съд на ръката...Може би за да усетя, че нещо се променя, било то промяната от спокойствие в болка, мразя го това спокойствие и всички благинки, които носи със себе си, да усетя, че не просто съм, ами наистина съм и наистина дишам студения въздух, който по-късно може би ще ме разболее. Дори не знам защо (отново съм тук...) ги пиша тия глупости, след като днес имах едни почти-перфектен-ден, включващ признаението на едно същество, че не знае какво ще прави без мен (независимо, че контекстът смекчава очарованието на казаното). Много ми се ще да се запозная с перфектните колеги на брат ми, защото съм сигурна, че ще осъзная колко повече съм свикнала с не-перфектните малки случки в животеца ми и всъщност колко повече ги обичам...

16:20

Надишах се на аромата на шампоан в косата ми, наслушах се на разкази за Арпино, които разплакват стените на стаята и тя започва да напуква боята си. Като пропукването в реалните нИща на измислиците ни...и или крием прекалено много любов в себе си и ни е страх, че наистина е прекалено много и прекалено много ще ни промени след прекалено малко време, или пък няма нищо такова и просто симулираме. Така ни говори вятърът докато изсмуква топлината от пръстите на ръцете ни, вече минути и часове няма, границите на спомените ни са се изгубили някъде в сивотата на небето като разпилени коси.
Днес усетих много силна необходимост да повярвам само в добрите черти на всеки един човек около мен, включително и на самата себе си. Просто си вървяхме и си говорихме за фонтани и фонтанчета и за това колко много ни е студено на всички. И това беше.

първият понеделник на ноември

Започва се с върховете на пръстите на ръката. Все едно някой е инжектирал във вените ти нещо неизвестно, нещо, което ти пречи да възприемаш и те кара да се чувстваш като оловен. След това малко по малко изтръпва цялата ръка, нещото започва да пълзи към рамото ти, после към главата, превзема спомените ти и ги парализира и после изведнъж осъзнаваш, че половината ти тяло е изтръпнало и мислите започват да болят. Само половината на тялото, лява или дясна - по избор на случайността. И след това в продължение на половин студен час очите ти виждат света на петна, или на ленти- пак по избор. А болката в главата се усилва. Това се случва понякога, внезапно, а лекарите, гледайки скенера като някоя красива фотография, го обясниха като някакво разминаване в мозъчните полукълба, каквото и да означава тази глупост, нещо по рождение, нищо сериозно иначе. И вече ме е страх, когато се събуждам с изтръпнала ръка макар това да е просто отпечатък на съня и вероятно на неподходящата поза за спане.
А днес беше последното събиране от периода на не-училище, който започна да се гърчи на на масата в меблите и малко по-късно съвсем умря. И утре сутринта ще ни свали на сливница и ще ни довлачи до голямата бяла сграда, която вече толкова силно всички бленуваме. Въпреки усиленото присъствие на човешки същества в метрото, когато дори да изпуснеш нещо то няма да падне заради дефицита на свободно място, когато тялото ти започва да се смалява поради липсата на пространство и поради наличието на прекалено много дишащи около теб.
А на масата ръката ми започна да изтръпва и машината за страх автоматично заработи, но нищо повече.
Важното е да си повтаряш, че всичко е добре.
Тогава наистина всичко започва да става по-малко-зле. :)