прекрасен ден, изтъркан ден

Днес беше хубаво.
Защото имахме само два часа италиански и понеже кабинетът е малък и мислите ни нямаше къде толкова да се разпростират, пък и писахме пак ония весели списъчета с имената и класа, които създават илюзията, че е някой от първите учебни дни, когато никой не иска нищо повече от теб освен името ти.
И нарушихме едноседмичната мълчина.
И пихме кафе в сребърното и Стаси ми разказваше весели случки свързани с Ямбол и един букет.
И въобще не изглеждаше като учебен ден.
И проведохме последния си час по старогръцки с Райка Николова.
И Стаси се усмихваше и беше щастлива, и тъпчеше върху вчерашното скапано настроение на всички нас.
И днес няма да се налага да рисувам око върху квадратчето на календара, квадратчето, побрало хубавото ни настроение и дефицита на съученици.
Понеже всички сме болни.
И се лекуваме с кафе.

е да...

ама те има
и дори ми говориш
...

the worst day since yesterday

Какво ли знаем
за студа във въздуха
и любовта му с любовта ни
неподвижна
и снимката
която се стопява
и се превръща в пламък
и вместо да мълчим
се смее някой друг
от нашите усти
и се преструва някак
истинно
че няма нужда да разбираме
че се обичат други
с нашите сърца
останалото
удря се в стените

и после
вече няма те.

за кой ли път аз

И какво?
В това най ни бива - да се гърчим, когато сами сме си виновни и да се ядосваме само защото и другите не правят същото.
Всеки вижда различни неща. Днес едно човече ме изненада с това, че нещо хубаво щяло да се случи с мен и тя го виждала, но нямало да ми го каже, защото всъщност аз не трябва да го знам, защото така няма да се изненадам, коато ми се случи, само съседчето ми по чин беше светнато по въпроса с няколко прошепнати изречения. И всичко това щеше да е много хубаво, още повече, че слънцето стопляше очите ни и правеше всичко оранжево, щеше да е хубаво ако и аз го виждах. А аз сбърках посоката, на която трябваше да тръгна след като слязох на Вардар, за да се прибера по-бързо вкъщи, сбърках я, а винаги завивам надясно, вече толкова пъти, а сега се обърках и дори не разбрах, докато не излязох на грешното място...не че е голямото бедствие, не съм попаднала на края на вселената, но беше някак странно и после на станцията пуснаха шоколад и екранът ме гледаше безчувствено с черно-белите си фигури...

" мисли следователно действай"

Ние вече почти няма да виждаме лицата си, ще си напомняме един за друг почти само с думичките, които четем от мониторите. Дъждът, измива мислите за всичко друго и изостря още повече чувството на безпомощност...че всеки си отива рано или късно. Тичаме под мокрото небе и се смеем, защото ако не бяхме изпили онези бири сигурно щяхме да избегнем дъжда и да стигнем навреме, и да спестим споменаването на майките и лелите на таксиметровите шофьори, които не спряха да ни качат, а на всичкото отгоре опръскаха доброто ни настроение. Гледаме всеки в маратонките на другите и се чудим кой е най-мокър и пишем честитки за рождения ден на приятеля си по запотените и измокрени прозорци на тролей 4. Сега трябва да потичаме още малко, защото изпуснахме спирката си, тичаме по стълбите, състезаваме се кой ще стигне първи. И после се изоставяме и потъваме в тълпата от вече изсъхналите и пияни други хора.
...
А утре е денят с главна буква, в който всъщност няма да се случи нищо особено. Ще се порадваме на състава си, ще кажем някоя и друга дума за последните два месеца, ще се изпиваме с погледи, които целят да кажат всичко, но в края на краищата не означават нищо. И не могат да поберат всички онези многобройни мигове, обсебени от мисли за онова, което би могло...и всъщност главно идеята, че се нуждая от всички вас ще си остане висяща и недоизречена, че всъщност безкрайно се радвам, че лятото свършва и ще бъдат есенни сърцата ни.
...
И след като целият шум отмина ставаме отново деца и заспиваме нагъчкани един до друг с висящи ръце и крака и чорапи, попили водката от пода. И ядем шоколадови сладки и се смеем на минали неща и това, че е 4 сутринта и навън е ужасно студено няма значение.
...
Уникално е как човек може да наблъска в себе си всякакви емоции, които се отнасят до него и да ги принуди да си стоят там в продължение на цяла ваканция, да си стоят там, за да не гърчат и другите, да ги понасяш сам, защото така трябва, а в един единствен миг да изпиташ най-силното огорчение евър при вида на нещастието на някой друг, който се опитва да притъпи разочарованието си захлупвайки го в прегръдка с теб, молейки да оправиш нещата по някакъв начин. Today is gonna be a beautiful day, aha.
...
Хубавото е, че утре всичко ще е различно.

събуди ме когато септември свърши

Сутрините носят мисли за теб, за мен, за всеки друг, когото познаваме, за недосънувани сънища, за импровизирани срещи на които хората вместо да си казват разни неща говорят с юмруците си и с лошото си настроение. Това е като главоболие, като пукнатини по костите, от които боли, но боли само сутрин може би заради тишината или заради липсата на топлина или заради неподвижността на всичко и всички. А скоро всички ще се завърнем. Към старите си навици, а и към новите такива, и най-вече към навика да се виждаме всеки ден и да преодоляваме различията, които сме си присвоили през последните три месеца. А лятото започна да свършва с опита да изпием една двулитровка в един тролей заедно с едно пиле в границите на около седем спирки, с една красива, но неудобна рокля, с три рождени дни и още два предстоящи. И с ужасно главоболие, които оставя сънищата недовършени, непълни, което спъва вървежа по софийските улици и намръщва още повече посивялото небе. Болка, която всъщност е просто мисъл, мисъл за това как най-красивите неща, които могат да се случат на някой са произтекли от грешки...или водят до такива, което ги прави още по-красиви, ъм? 8І